Мога ли да бъда терапевт на моето дете? Този въпрос си задават всички родители, когато се сблъскват с проблеми в развитието на детето си. Това е въпрос, който занимава с не по-малка сила и хората, професионално свързани с увредените деца. И ето - от самото начало виждаме, че преодоляването на трудностите в развитието, наречено терапия, има две еднакво значими страни: Родители и Терапевти.
Доскоро, а за жалост твърде често и понастоящем, лечението на увреденото дете се възприемаше като приоритетно задължение на специалиста, като зона-табу, като двупосочна права, където в точка А се намира детето и в точка В - терапевтът. Този модел сам по себе си предполага статичност и ограниченост. Но животът ни не може да функционира двуизмерно, той ни конфронтира ежедневно с проблеми, които изискват гъвкавост при тяхното разрешаване. Това важи с особена сила при терапията на проблемни деца.
Когато майката за първи път се сблъска с реалността, че нейното дете има сериозни трудности в развитието, тя преминава през различни периоди на преработка на този факт. Това са психологически реакции, известни в специализираната литература под името "процес на траура". Накратко, това са няколко фази, изразяващи се в следното: първоначално проблемът се отрича като такъв, съзнателно и несъзнателно се игнорира и не се приема. След това идва фазата на хаотичните реакции: на повърхността излизат различни емоции - Чувство за вина, гняв, омраза, състрадание, самосъжаление. Ако в- този момент майката получи адекватна професионална помощ, ще последва периодът на проблясване на светлинката в тъмния тунел. Постепенно майката се научава да разбира потребностите и възможностите на детето си. Това е процес на изучаване и разбиране на особената знакова система, която детето е изградило. И в последния етап майката започва постепенно да приема проблема такъв, какъвто е и да възприема адекватно проблемите на детето си. Да приема самото дете, такова, каквото е. Да не се срамува от него, да го налага в широката социална система, в която то също трябва да бъде активен участник.
Така с помощта на психолога родителите (най-вече майката) преминават през различните кръгове на мъката, за да се научат да бъдат пълноценни партньори на детето си, което просто е по-различно от останалите деца. Но е дете като всички останали.
Комплексният характер на това заболяване позволява да проследим проблемите от момента на проявата им до търсенето на пътища за разрешаването им. Тези проблеми варират от невинните наглед капризи и особено поведение до тежки двигателни дефицити и умствено изоставане. Но какъвто и да е проблемът, той изисква ангажираното участие както на терапевта, така и на родителя. Ако не се изгради един динамичен триизмерен модел на работа, голяма част от усилията и постигнатите терапевтични резултати ще отидат на вятъра. Но как да се постигне това? Може ли майката също да стане терапевт? Може ли да преодолее тя собствените си емоционални бариери?
Да! Ако се съгласи да стане активна фигура в процеса на терапията. Не са малко родителите, капитулиращи пред многобройните задачи, които поставя пред тях заболяването.. Повечето предпочитат да четат вестници и книги в чакалнята, да изпият по едно кафе и в края на часа си вземат детето. Някои питат за домашно, други - просто си отиват. Но проблемите остават. Е, може и да помръднат напред с някой и друг сантиметър, но докато ситуацията остава в този си вид, не може да се очаква някакво чудо. Защото чудесата ги правим ние. Бавно и търпеливо.
Как може да се осъществи на практика едно тясно сътрудничество •между майката и терапевта? Как да стане и тя активна фигура в лечението на детето си? Как да се изгради онзи динамичен триизмерен модел, за който стана дума в началото? Това е постепенен и изискващ време процес. Първоначално майката присъства като наблюдател по време на работата в кабинета. Тя обаче не бива да говори и да се намесва в терапията;» След като работата приключи, се провежда кратък разговор, в който се разяснява целта на различните задачи, поставяни на детето през часа. Дават се указания за работа в домашни условия, като това продължава до момента, когато терапевтът прецени, че майката вече е в състояние да поеме известна инициатива. Под негово ръководство майката се учи както да се конфронтира с проблемите в процеса на работа, така и да ги разрешава правилно. От значение тук са интонация, жестове, зрителен контакт / ако детето има остатъчно зрение /, търпение, строгост, толерантност, последователност в изискванията и др.
Постепенно майката се научава да бъде водеща фигура в терапията, като специалистът се намесва само при необходимост. Така се оформя триъгълникът на терапевтичното личностово пространство дете-родител-терапевт, в което всяка една от страните е активна и моделираща. В този динамичен процес постепенно се изграждат умения за общуване, адекватни на проблематиката, намират се оптималните решения и се ускорява постигането на така желаните резултати. Но това е възможно само с активното участие на родителите. Защото терапевтичният час трае 30 до 60 минути. А в оставащите 20 часа детето обикновено е с мама. И когато тя знае какво, кога и как да направи, нещата вървят много по-лесно. И по-бързо. Разбирасе процеса на подготовка на родителя като ко-терапевт понякога изисква много време и себеотдаване, но когато желанието и любовтта са безгранични и най-трудният казус има своето решение.